Гордън сетер – история

Home  >>  За породата  >>  Гордън сетер – история

18 юни 1815 година – обединените англо-холандски и пруски войски нанасят жестоко поражение на Наполеон при Ватерлоо.
Оказва се, че тази дата има отношение към историята на породата гордън сетер. Работата е там, че според английските мемоаристи (или поне тези, имащи отношение към кинологията) може с увереност да се твърди, че горе-долу по това време Александър, маркиз Хънтли, впоследствие четвърти херцог Гордън, започнал сериозно да развъжда птичарите, които по-късно били наречени с неговото име.

Малко за названието на тази прекрасна порода. В световен мащаб и според регламента на Международната федерация по кинология е прието названието „гордън сетер“ по името на създателя на породата херцог Александър Гордън. Разпространеното название „шотландски сетер“ е характерно само за Русия. У нас също в близкото минало тази порода се наричаше от ловците шотландски сетер, естествено под влияние на близките отношения със СССР. 

В самия север на Шотландия, близо до крайбрежието на Северно море, на седемдесет километра от северния край на световноизвестното езеро Лох Нес с неговото легендарно чудовище е разположен малкият град Фохабес. Недалече от там, в графство Моршир, през ХV-ХХ век бил разположен фамилният замък на Гордъните – Гордън кесъл. В началото на 19 век замъкът и прилежащите му земи представлявали образцово селско стопанство. На Гордъните принадлежали обширни пасища, обработваеми земи и ловни територии.

Особен интерес представлява личността на самия Александър Гордън, създателя на тези изключителни сетери. Все пак не са много породите, носещи името на един човек. Запознавайки се с историята на този знаменит кинолог, се натъкваме на някои интересни факти. Работата е в това, че през 1827 година 84 годишният херцог умира. Тогава възможно ли е за някакви си 10-12 години да създаде нова порода, която при това само за половин век да завоюва водещите места сред останалите породи птичари. Посоченото време за началото на работата на херцог Гордън се потвърждава от много известни за времето си кинолози като Тиодор Пирс – известен любител на птичарите, и известния пойнтерист Торнтън, който при посещението си в Гордън кесъл в края на 18-и век сочи, че херцогът няма птичари. Други автори също утвърждават, че до битката при Ватерлоо Гордън се е увличал от лов със соколи и хрътки, лов на елени с кучета, в значително по-голяма степен от лова на птици с кучета птичари. Въпросът става още по-интересен: човек на доста напреднала възраст за десетина години успява да създаде порода птичари и да я утвърди сред ловните среди на любителите на този вид лов. Ако се поровим в архивите обаче, ще достигнем до друг извод – че вече създадената като основни линии порода е шлифована и представена на ловната общност от Александър Гордън, но тази шлифовка продължила и след смъртта на херцога.

Ако погледнем в миналото на Британските острови, в далечни времена е съществувал само един вид кучета – гончетата.

Преди около хиляда години до новата ера древните келти, разселващи се из Западна Европа, привнесли на Британските острови така наречената испанка – неголямо дългокосместо куче с увиснали уши, използвано за лова със соколи.

Впоследствие е било документирано, че в Британия били внесени дългокосмести птичари, подобни на спрингер шпаньола, или така наречените гончета за птици, които посредством енергично търсене вдигали птицата пред ловеца със соколи, без да правят стойка. Те били внесени от римляните около началото на новата ера при завоюването на Британия. В следващите седем-осем века значителен внос на кучета на острова е нямало.

Следващият голям внос на кучета станал през X век, с кръстоносните походи. Кръстоносците, връщащи се от поредния провален поход, носели със себе си кучета от страните, през които преминавали. Така от Азия и Близкия изток били внесени браковете – крупни и тежки кучета с клепнали уши. От Централна Европа пък били внесени на Острова едрите водни спаньоли.

Скоро след това през XV век в Британия получава широка популярност ловът на птици с мрежи. Доколкото още липсвали ловни оръжия, стрелящи със сачми, това бил единственият достъпен за повечето хора лов за разлика от скъпия лов със соколи, достъпен само за аристокрацията.

За този вид лов (с мрежа) било нужно куче, което забавяло пред птицата или замирало, даващо по този начин време на ловеца да хвърли мрежата върху затаилата се птица. Тогава започнало и развъждането на т.нар. setting dog – прилягащи или присядащи към земята кучета, впоследствие придобило популярност названието „сетери“. В основата на тези „сетери“ залегнали както „испанката“, примесите на гончета, спрингерите, а също водните спаньоли и браковете. В крайна сметка какво се получило? Това били дългокосмести, доста тежки и не особено бързи кучета. Около началото на лова с оръжие (със сачми) те вече имали нелошо обоняние, твърда стойка и способността достатъчно бързо да се дресират.

Но сред тези разнородни, разнотипни и разноцветни кучета имало и значителна група сетинг-догове с черно-подпала окраска. Нужно е да се отбележи, че тази окраска била предпочитана в Британия – от гончетата, блъдхаундите, пастирските кучета и култивирана в течение на векове. Ето защо и появилите се в процеса на възпроизводство кучета с такава окраска – черна с подпали, се кръстосвали в чистота само помежду си от самото начало на историята на птичарите със стойка.

През 1620 г. англичанинът Дж. Маркам в своята книга „Предотвратяване на глада, или изкуството на лова на суша и вода“ писал, че сред кучетата, правещи стойка, особено място заемат черните с кафяво-жълти подпали, ценящи се за издръжливостта си в работата. Друг англичанин, подписващ се като „джентълменът от Съфолк, истински спортсмен“, в трактата си „За полевите забавления“ пише, че в началото на XV в. се развъждали две породи лягащи пред дивеча кучета: черно-подпали и петнисти.

През втората половина на 18-и век това били доста тежки кучета, слабо издръжливи, плахи животни, често боящи се от изстрела, залягащи към земята и бавно пропълзяващи към дивеча. С времето станало ясно, че такива кучета не са пригодени за новия вид лов с оръжие със сачми, както и за снижаването на числеността на дивеча.

Кой все пак се е заел с тази нелека задача? Подобряването на гордън сетера и в крайна сметка подготовката на работата на херцог Александър Гордън. Това са преди всичко двама видни за времето си любители и развъдчици на птичари.

Първото име – Томас Коук (1754-1842), страстен ловец, любител на кучета, най-добрият стрелец в страната за това време. Съвременници с удивление потвърждават, че по време на бас той ударил 24 птици от 25 изстрела и това, когато е бил на 79 години! Много богат човек, крупен земевладелец, той създал в края на 18-ти век най-голямото стопанство за развъждане на яребици и фазани и, разбира се, развъдник за ловни кучета. Има дори картина от великия Гейнсбъроу, на която е изобразен Коук, заобиколен от три сетера. Сетерите били любимите кучета на Коук и развъдникът му се прославил в цялата страна. В него имало и много черно-подпали. От този развъдник и пристигнала най-голямата група черно-подпали сетери в замъка Гордън около 1815 година.

Второто име – Хенри Педжет (1768-1854), участник в битката при Ватерлоо, също страстен ловец на птици, основал през 1810 година развъдник за сетери на име „Бюдесерт“. От този развъдник не след дълго постъпили в Гордън кесъл значително количество сетери с черно-подпала окраска.

И така, както вече отбелязахме, развъдникът на Гордън възникнал около 1815 година. Получавайки от Томас Коук и Хенри Педжет значително количество кучета, Александър започнал развъдна дейност в много широки мащаби, целяща именно подобряване на екстериора и работните качества на кучетата.

Тук е необходимо да отдадем дължимото и на един човек, без труда на който тези сетери никога не биха получили названието „гордън“. Става дума за някой си мистър Джаб, заемащ в Гордън кесъл длъжността на старши кучкар или управител на развъдника. Именно благодарение на труда на този обикновен човек черно-подпалият сетер става знаменит. Джаб не само разбирал от племенна работа, но и бил прекрасен дресьор. Под негово ръководство работели и такива дресьори като Томпсън и Браун, известни далече зад пределите на Гордън кесъл. В работата с кучетата на Джаб помагали и опитните кучкари Вили Адамс и Том Уилсън.

С усилията на тези хора и по инициатива и с финансовата мощ на херцог Александър Гордън бил създаден един знаменит сетер, много бързо получил известност както в Шотландия, така и в цялото Обединено кралство.

Казано накратко, Александър Гордън с неговите помощници, използвайки готов материал, значително подобрил екстериора и работните качества на тези прекрасни птичари. Ето какво пише Томсън-Гей в писмата си до приятел, който бил добре запознат с делата в замъка Гордън, през 30-те години: „Кучетата на херцога били с различна окраска, но преобладаващата била черно-подпалата окраска. Срещали се обаче и други. Кучетата били едри, малко тежки, с висящи уши, подобно на спаньолите, но с прекрасни лапи, богата космена покривка, прекрасни глави и красиви опашки. Покойният мистър Джаб работел особено целенасочено по отношение на утвърждаване на еднотипната окраска, а и по-добър дресьор от него едва ли е имало. Въобще сетерите от Гордън кесъл били лесни за дресиране и много послушни. Те не били много бързи, но затова пък били изключително издръжливи и можели да работят от сутринта до вечерта. Обонянието им било изключително добро, така че пусти стойки почти липсвали.“ За верността на обонянието им има и други писмени свидетелства като това на Хенри Диксън в книгата му „Полетата, или шотландските овце и рогат добитък“.

А ето какво пише Т. Пирс в своята книга „Кучетата“: „Много се говори за окраската на тези прекрасни сетери, но никога не се поставяло и най-малко съмнение по отношение на работата им, така че кучетата, произлизащи от замъка Гордън, винаги се продавали скъпо. Когато се стигало до кучета, произведени от Гордън или от Коук, защото последните работели съвместно, значи гаранцията за чистотата на породата била 100 процента. Дори споменаването в някое родословие на куче, произлязло от Гордън, служило за гаранция за високо качество.

В своята книга „Сетерът“ Едуард Лаверак (един от създателите на породата английски сетер) разказва за посещението си в замъка Гордън през 1829 година, за да види знаменитите сетери. Посрещнал го Джаб и извел три черно-подпали сетери с бяло петно на гърдите. След няколко години, на лов в Банфшир, Лаверак отново срещнал Джаб с черно-подпали сетери. Лаверак пише: „Всички сетери в Гордън кесъл са с черно-подпала окраска, както преди, така и сега.“

През 1827 година Александър починал. Дейността на развъдника обаче продължила, макар и не в такива мащаби. Новият господар Георг, пети херцог Гордън, продължил делото на Александър и също постигнал значителни успехи. В развъдника продължили работа Джаб, Томпсън, Браун и другите. Славата, добита при Александър, окончателно се затвърдила при Георг и кучетата, притежаващи тези изключителни качества, ставали все повече. Смяната на собственика се отразила само на едно – новият собственик не държал толкова много на черно-подпалата окраска и в развъдника започнали да се появяват и кучета на петна.

Интерес представляват и твърденията за легендарното преливане на кръв от коли в породата. Едни твърдели, че това станало с цел утвърждаване на окраската, а други – за усилване на обонянието. Вярно ли е това, никой не знае със сигурност. Писмени данни в тази насока също липсват. В споменатата по-горе книга „Кучетата на Шотландия“ за това предполагаемо кръстосване се пише следното: „Никому не би било полезно подобно кръстосване с пастирско куче, тъй като е твърде вероятно да се развали обонянието на птичаря. Кучетата от подобно кръстосване биха имали по-скоро ниското обоняние, характерно за колито, отколкото високия нос на сетерите. А сетер, работещ с този маниер (нисък нос), никому не е нужен.“

Наистина вече споменатият Пирс в своята книга пише, че е имал гордън сетер, който заобикалял дивеча подобно на шотландската овчарка стадото и така птицата оставала между него и ловеца. Такава способност обаче, пише Пирс, имат и други птичари, нямащи нищо общо с колито. По-надолу Пирс пише: „Ако старият херцог е преливал кръв на коли само за да закрепи окраската на своите сетери, то това би било крайно неразумно от негова страна и до нищо добро не би довело.“

Автор: Mick Cawston

Както се вижда, точен отговор на този въпрос едва ли може да бъде даден. По-вероятно е обаче такава кръстоска да не е правена. В резултат на дейността на Гордъните сетерите с черно-подпала окраска придобили такива качества, които ги отделили като отделна порода от всички сетери. Отличавали се със здрава костна система, изключително вярно обоняние, издръжливост, сила, прекрасен стил на работа, скорозрелост, лесни за дресиране, привързани към водача си. Ето защо е напълно заслужено да носят името на своя създател Гордън.

Да имаш куче от Гордън кесъл се е считало за изкючителен късмет по онова време и не е чудно, че тези кучета се използвали за подобряване на качествата и в други развъдници в Обединеното кралство.

През май 1836 г. Георг, пети херцог Гордън, умира, а на 7 юли всички негови кучета били продадени на търг. Продадени били общо 11 кучета. За популярността на „херцогските“ кучета говорят и предложените за тях суми в нечувани за времето си размери по данни на съвременници. Цените били такива: Янг-Реджент – 72 гвинеи, Кроп – 60 гвинеи, Сатурн – 56 гвинеи, и т. н. За сравнение тогава много добро оръжие щуцер от известен майстор струвало около 30 -40 гвинеи. Такава била славата на гордън сетерите.

Нека да се пренесем сега след няколко десетилетия и да видим как се е представял гордън сетерът на първите полеви изпитания в историята на птичарите. Първата изложба на ловни кучета се е състояла през 1859 година на 28-29 юни в Нюкасъл. Сетерите тогава били представяни заедно, а не по породи. Първо място сред тях заел гордън сетерът Денди на мистър Джоблинг. Първите полеви изпитания се провели на 18 април 1865 г. в Бедфорд. Трите първи места били заети от гордън сетерите, като на първо място бил също Денди, внук на победителя в първата изложба.

Да се пренесем сега зад океана. Първата изложба на кучета в САЩ била на 4 юни 1874 г. в Чикаго. Въпреки че нямало присъждане на титли, за най-красиво куче на изложбата била излъчена кучката Нел, гордън сетер.

Първите полеви изпитания се провели също през 1874 г. в Мемфис. Първо място с бал 88 от 100 получил гордън сетерът Найт.

От казаното може да се направи изводът, че дейността на Гордъните приключила в 1836 г., но и четиридесет години след това техните потомци заемали първите места на изложби за красота и на полеви изпитания.

източник: http://hunting-and-fishing-bg.blogspot.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *